Кавалът в българската народна музика – инструментът, символиката, музиката и прочутите свирачи
Кавалът е сред българските традиционни инструменти, които са натоварени с особена символика. От образите му в народните песни и ролята му във фолклорната обредност, през мястото му в Ботевата поезия до днешното му живо присъствие в музикалния живот – кавалът е истински български феномен, сродяващ традиции и съвременност, мит и празник, родно и световно.
Едни от най-древните музикални инструменти са аерофонните – от тяхното семейство (в което са и гръцката панова флейта сиринкс, и флейтите на северноамериканските индианци, и арабският най) е българският кавал. Той се изработва от дърво – три вмъкнати една в друга цилиндрични тръби (еклемета), а в краищата завършва с кокалени пръстени, понякога инкрустирани с метал. Емблематичен за българската фолклорна музика, кавалът в традицията звучи при различни ситуации: овчарство, сватба, погребение, седянка, трапеза, хоро. В народната поезия се характеризира с епитетите “меден”, “сребърен”, “златен”. В утвърдената през ХХ век медийна българска народна музика кавалът се свързва главно с два регионални стила – тракийския и северняшкия.
Инструмент със специфичен тембър, различни регистри (звукът му не може да се сбърка със звученето на друг музикален инструмент) и големи музикални възможности (диапазон повече от две октави и половина), кавалът днес е сред устойчивите образи на национално-конструираната българска народна музика. През последното столетие този инструмент се превръща от селски, битов музикален инструмент в артефакт на изкуството и символ на идентичност.
В модерното надлокално символно конструиране на кавала роля играят: зараждането на българската музикална индустрия и грамофонни плочи, създаването на българското радио, търсенията на родното изкуство. Като музикален символ на българското кавалът зазвучава в родния ефир през 30-те и 40-те с диханието и пръстите на музиканти, като Георги Кехайов (1904-1977), Станил Паяков (1900-1979) и Цвятко Благоев (1915-1994).
През втората половина на ХХ век кавалът е част от организираното пресъздаване на традицията: в държавните и любителски ансамбли за народни песни и танци, на концертни турнета и фолклорни събори, в ефира на националното радио и на грамофонни плочи, разпространявани и по света. През този период кавалът се превръща от битов в художествен инструмент, благодарение на кавалджии от класата на Никола Ганчев (1919-2002) и Стоян Величков (1930). Със своето майсторство, ярък стил, креативност, те преобразуват локалните кавалджийски стилове в собствени художествени композиции, възприемани като народно творчество. Тези музиканти са и първите, които стават модерни учители на поколения български музиканти и чужденци, изпълнители на българска народна музика. Сред свирачите на кавал, оставили следа в българската култура и памет, (и записи в българското радио), са и: Драган Карапчански, Досю Милков, Тодор Прашанов, Добри Милев, Матю Добрев, Любен Досев, Кръстю Димов, Данчо Радулов...
Последните две десетилетия, протичащи под знака на глобализацията, извеждат музиката на българския кавал в нови световни пространства, стилове и жанрове. Сред пионерите на това движение, съчетаващо народна с популярна, българска с чуждестранна музики, фолклор с джаз, са именитите кавалджии Теодосий Спасов и по-младите Недялко Недялков и Костадин Генчев.
Лозанка Пейчева
